Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
05.06.2014 12:50 - Островни истории 2
Автор: rog4o Категория: Лични дневници   
Прочетен: 410 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 05.06.2014 12:55

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 Датата е 1-ви юни, децата ни са нетърпеливи – обещахме им интересна екскурзия. Тръгваме рано, часът на срещата е 9:00 – в двора на католическата църква (по-голямата от двете) – в Белене. Ежегодното поклонение на остров Персин ще тръгне от там, за да стигнем до Втори обект (близо до това, което е останало от тази част на острова).

Нетрадиционно не е точната дума за 1-во юнско преживяване на две почти 4-годишни деца, но да ви уверя – нямаше истории за ястребинчета, кръв, терор и дори не съм споменала комунизъм, което си е напредък, в изглаждането на ежедневната ми реч.

Малко предистория – познавам Белене добре. Била съм там няколко пъти, единият от които за по-дълго – с университетска лятна практика. И обичам Белене, така както обичам други места, свързани с лични преживявания и емоции.  Бях на такова поклонение през 2008 година. Тогава така по детски превъзбудена очаквах да видя един островен “Дахау”, че почти се разплаках - от липсата му. Беше ужасно горещо, тогава – през 2008, хората – малко..много възрастни, смазани от дългото пътуване до тук, смазани от дългото пътуване – от тук. Като дете, чиито дядо е бил лагерист на мястото, отглеждана от същия точи дядо, знам много истории за мястото. В главата си имах  картината на полувкопаните землянки, с плет от леса, гледката на сърдита река, а по нея – разхвърляни като хартийки понтони... Не стана така – дигата се премахваше поетапно и водата навлизаше на старото си място, заличавайки паметта му.  Тогава обаче се запознах и с друга история за това място – историята на последното отваряне на Втори обект – по време на Възродителния процес. Говорих с доста хора, подозрителни към камерата и диктофона ми, но един от тях, бивш автомобилен състезател и монтьор – от Кърджали,  ми разреши да го снимам, докато ми разказва и сега, този видео разказ ми е така скъп и ценен. 

На следващата година, 2009-а, имах възможност да отида с лятната практика на Университета, за повече време – в самото Белене. Пропусквателния режим на острова е доста ограничен, предвид все още действащ затвор – така известен като Първи обект. В Белене говорих с много хора и никой от тях не споменаваше лагера. Но лагера присъстваше крещащо в тези откази от спомен “не сме знаели”, “никой не е работил от нас там”, “от телевизията разбрахме” и т.н. Хората, сякаш се страхуваха от едно негласно и отсъстващо обвинение към тогавашното им мълчаливо съгласие. Имаше и няколко по-склонни, да споменат за тази част от историята, но при въпросителната с диктофона – всичко приключваше. Та, за беленските комари, за любимата барака, на брега на Дунав, където една нощ почти прекарахме потоп, за отец Корадо и активиста на Гриин пис – друг път ще пиша. Това беше само отклонение на паметта ми.
 

Сега, влизаме в двора на храма и изненадата ми е голяма – има повече хора, много от тях млади, като нас, довели и децата си. Неделя е, има литургия. Има и масичка, на която се продават книги, свързани с историята на лагера, с историята на Белене, с отец Евгений Босилков – един от съвремнните мъченици за вярата. Прочетох за инициативата в интернет, търсейки информация за това събитие. От там разбрах и за инициативата, подета от отец Паоло Кортези – учредил Комитет за създаване на мемориал на мястото на бившия лагер  - http://ostrovbelene.blogspot.com/2014/05/1-2014.html

В една стаичка, част от културния център, по името на блажения отец, Комитетът е учредимл музей – импровизиран, малък, но пълен с памет – снимки, писма, документи. Децата ми са любопитки – кои е този, какво пише в това писмо, защо има снимка тук, кой го е убил, а защо го е убил...това са само част от бързите въпроси, за чиито отговори се затруднявам, премисляйки как хем да разкажа, хем да не развалям светът им, те все още нямат 4 годинки...

Тръгваме – бързаме да минем през полицейския контрол, защото струпването на много лични карти изведнъж ще забави много преминаването – пък децата са нетърпеливи... Минаваме с автомобил по помтонния мост,  реката е много неспокойна и пълна от тези дъждове. За децата е интересно, за мен – тягостно. Пеша, по моста, вървят няколко много възрастни мъже и жени, носят венци, цветя и на висок глас, сподлят спомените си. Слушам ги,  виждам ги – 60 години назад във времето,  емпатия, разплаквам се, децата не ме виждат, Антон мълчи – познава вътрешния ми свят добре...

Островът е още по-див, оставен обратно на природата, пътят към Втори обект е тревясъл, на места потънал в огромни кални локви, а избуялите храсти остават усещането за място, в което човешки крак, отдавна не е стъпвал. На едно място, близо до стара затворническа вишка, пасат крави. Много крави. Малко след това, пътят прави завой и виждаме старо стопанство, с нов надпис – Кравекомплекс. Островът се връща във времето преди лагера. Преди този филм на ужасите, наречен Втори обект, мястото е ползвано от местните за свободно стопанство – стоката е откарвана с баржи на острова, през пролетта, и е прибирна – есенно време. На най-големия остров – Персин се отглеждат и някои зърнени култури.  Спомних си пасажи от книгата на Стефан Бочев, една “Увертюра за телнца и птици”, български Мадагаскар...

Предупредени сме, да не се отклоняваме от маршрута и да не говорим с непознати, а най-сериозно – да не предоставяме мобилни телефони на други хора – затворниците се ползват да пазят на отбивките от пътя.  Стигаме до сборнот място. Тук нищо не се е променило, снимките ми от 2008-а и до 2014-а са си едни и същи.  Това е последната спирка на паметта от лагера – тук са въдворени “неспокойните” от Възродителния процес български турци. Изоставени стопански сгради, строени в края на 60-те години на ХХ век, разруха, боклуци и изпражнения. Кози, които мислят, че са котки и се подават от прозорците. Каре окосена трева – тъкмо пред импровизираната трибуна, от която всяка година се изказват говорителите на репресираните, на движение “Горяни”, свещеници и страдалци. Четири съюза на репресираните, с останали по няколко членове?! няколко БЗНС-та, всичките с претенция за "истински"... Няма политици, изборите бяха в миналата неделя. Няма и медии. Само редовният на такива събития – Христо Христов, който го отрази и в сайта си http://desebg.com/index.php?option=com_content&view=article&id=1854

Чакаме отец Паоло, за да започнем. Хората си говорят по групички. По-старите са още недоверчиви. Казваш “Добър ден” и вместо отговор “Журналистка ли сте?”. Не се впечатлявам, мила съм, обяснявам каква съм. В повечето случаи имам успех – събирам разкази. Един от дядовците ми разказа – бил тук с баща си. Той бил момче – на 21 години, баща му – с 20 години отгоре, двамата – в една бригада..разтреперва се гласът му, не го мъча повече. Кимвам и се дръпвам, разбирам... Децата тичат из дивотията, берат макове и лайка, играят с други деца. Съвсем са безгрижни, само от време на време ме питат, а аз дълго премислям отговорите. 

Отец Паоло говори, аз – плача. Юлия е притеснена – “мамо, защо плачеш, защо и други хора плачат” ... бързо замаскирам сълзите – “от слънцето, мамо, много ми свети в очите”- казвам, “мамо, ти си с очила”..ох, съвсем не съобразявам колко са наблюдателни. Разказвам, че плача от човечност, детето не разбира. Отец Паоло казва “Отче наш” и с него – цялата поляна става права и изрича молитвата, някои просто стоят прави, но децата ми се впечатляват_ “защо това стихотворение казвате всички, не е Коледа?!” , аз пак обяснявам за душите на хората, които са станали звездички, като моят дядо, а Вера, настоятелно и за трети път пита – “а тези, дето са ги тормозили, станали ли са звездички?!”. Тука вече нямам отговор. Мисля, опитвам се по християнски- нали трябва да има и прошка и милост, ама не ми се отронва от устата. Вера заспа, Юлия продължи да пита – “защо няма оъ къде да купим вода тука; защо ни доведе тук, няма нищо тук?!”. Тръгваме си – да изпреварим маршрутките, които връщат хората до Белене.  В колата и Юлия заспа.

Искам да се разходя, толкова емоция, свързвам с това място. Когато бяхме тук, през 2008 и 2009-а се говореше само за АЕЦ-а, това диктуваше и резултатите на изборите – който каже, че ще го строи – за него се гласува. Не ги виня, хората страдат по една отминала младост, на постепенно затриващо се място – каквато е съдбата на повечето ни малки и средно-големи градове. Сега беленчани имат и нов репер на идентичност – древна крепост-митница, “възстановена” със средства от европейските фондове. По пътя насам, във всеко село, през което минахме – имаше такива информационни табели. Мнението ми за ртазходването на тия фондове – друг път. Искам да кажа, че беленчани са намерили нов пристан за тъгата си – Крепостта. Красиво е, точно на брега, вижда се и от острова. Снимки от описаните места и случки, можете да видите тук:  http://www.album.bg/belene/ и https://www.youtube.com/watch?v=ESSYkZe4T5I&feature=em-upload_owner#action=share

Прибираме се в София и децата разказват на майка ми – какво са видели, аз разбирам какво не са видели.  

Бива ли, трябва ли да се знае, или да засипем с кал и пепел тия ужаси?! Кому е притрябвало да знае?! Аз искам да зная, моите деца и техните деца също, защото прошката , минава през преживяване и разкаяние, не през забрава. И защото зная, че истината ни прави свободни! 




Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: rog4o
Категория: Лични дневници
Прочетен: 18547
Постинги: 9
Коментари: 4
Гласове: 28
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031